Пътепис за ЕКЗОТИЧНО ЮЖНО МАРОКО с Мишо и Теди.

от Мишо Иванов.

СНИМКИ И ЛИНКОВЕ

ПЪРВИ ДЕН - МАРАКЕШ.

На 28.06.16. организирахме едно приключение в южно Мароко-различно, без монументи, без палати и градини, без хотели 4 или 5 звезди. Идеята ни беше да направим нещо АВТЕНТИЧНО, да накараме пътешественика да се смеси атмосферата докосвайки я, помирисвайки я, вкусвайки я, усещайки я...... И за целта включихме риади, скъпи читателю, хайми, камили, джипове 4х4, каньони, оазиси, номади и какво ли още не..... Наехме номад за водач. Решихме да направим тази АВАНТЮРА с малка групичка от хора, за да може да мине възможно най-добре. Бяхме 11 човека – аз (Мишо), моята съпруга Теди и останалите. И ето го първият ден в който трябва да посрещнем групата. Ние с Теди пристигнахме първи в Маракеш и се настанихме в Риада. Риад? Представете си тези лабиринтни преплетени улички, лесни за загубване с много занаятчийски ателиета, магазини за кожи, подправки, бижута, сувенири, текстили, арганови масла, сладкиши, меса – всеки те спира и се опитва да те заговори с цел да ти продаде нещо ....и между тях една порта в нищото. Влизаш през тази невзрачна врата, откривайки един рай изолиран от този шумен живот в медината, с фонтан по средата на двора и автентични стаички на всеки етаж, а на последният – тераса с цветя.

ВИЖ ПРОГРАМАТА НА ЕКЗОТИЧНО ЮЖНО МАРОКО НА ТОЗИ ЛИНК
Автор: Мишо Иванов
  Почукахме на вратата чрез ръката на Фатима поставена на средата, като звънец и след минутка ни отвори една женица на име Хадижа, явно собственничката, любезна и усмихната. Взрях се в очите и. Те излъчваха доброта, страдание, мъдрост, искренност, както и умора-беше към краят на Рамадан и през деня не ядяха......Тя ни очакваше и с развален английски ни посрещна с добре дошли, което на български както много от Вас добре знаят означава МИШО Е ПИЧ. Влязохме с Теди и преди да се настаним ни предложиха берберското уиски – чай от мента за добре дошли. През това време видях, че една друга жена, явно работи там ми помъкна куфара на горе към стаята. Веднага скочих и го взех, аргументирайки се че ще го кача сам. След като го изпихме и побъбрихме с жената, която между другото беше много притеснителна, се настанихме в стаята изумени от странния стил с който беше направена. И гледам аз....няма телевизор.....ааааааааа... ужас.... 
 
  Това е Риад и те така живеят, казва Теди. При мароканеца е типично да излезе на улицата или площадът, за да води социален живот, да комуникира. Телевизор.....НЕ. Та нали това търсихме, АВТЕНТИЧНОТО. Добре че си носехме две книги за да убием времето докато дойдат нашите.....Стига си се оплаквал, Мишо, това е друг свят, а ти търсиш нещо различно.....и го намерихме с Теди....Сега е момента да призная, че винаги преди пристигане на група съм изнервен – как ще са те, добри ли ще са, нацупени ли ще са, весели ли ще са, ще ме предизвикват ли (от това най-много се плаша, защото не съм от хората, които си мълчат...а идеята е да направим екип и добра атмосфера....) Потеглихме с Теди към летището, аз облечен в традиционална дреха наречена чилаба и табелата на Андалутравел в ръка, се смесих с тълпата и започна голямото чакане. Защо не излизат? Бях притеснен и в същото време сигурен в себе си, защото го мога.  

 

  И ето виждам Траяна Димитрова .... Уф ...... Траяна. Който не я познава трудно ще ме разбере. Тя беше към края на групата, но аз по нея ги познах. Това е човек изпълнен с доброта, който ти вдъхва доверие и много искренност – пътувал съм с нея преди, както и с Ники, който също беше с нас. На всички местни говореше на български и не я интересуваше да ли ще я разберат. Командваше на ляво и на дясно, правеше снимки на всички и всичко. Траяна е много Траяна. Запознах се с останалите – Теди, Ванката и Руми (младоженците, които бяха на МЕДЕН МЕСЕЦ), Гери, Калоян.... Ще Ви запозная с всички по отделно в продължение. Заведохме ги с Теди до буса и ги оставихме да изпушат по цигара. Потеглихме за Риада, който между другото беше точно до най-известният площад в Африка – Джема Ел Фна. Усещах как ме изучаваха с поглед, И ето пристигнахме. Бяхме наели с Теди носач на куфари, който веднага се присъедини към нас след като слязохме от автобуса и закара багажа на групата. И се започна ходенето из уличките по Медината на Маракеш. Стигнахме до нашият Риад и почукахме на вратата. Този път ни отвори Таха – нощният пазител на хотела. Влизайки вътре, видяхме по средата фонтан и запалени свещи-РОМАНТИЧНО. Целият Риад само за нас.     
 

Настанихме групата по стаите. Младоженците ме прегърнаха и ми казаха, че точно такава атмосфера са търсили - браво. Таха ни сервира вечерята – кус кус, тажин от телешко и тиха арабска музика.... После се качихме на терасата и започнахме да организираме утрешният ден и да пием биричка. Всичко мина добре. Групата беше СУПЕР!!! На сутринта трябваше да тръгнем в 9 часа. Закуската ни беше в 7 ч. Събудих ги с МИЛА РОДИНО и български гайди. Супер. Всяка една врата от стая се отваряше и виждах усмихнати лица на отпочинали хора, вече доверяващи ни се. Това исках. За това се борим с Теди. Закусихме и пихме кафе. В един момент някой чука на вратата. Това беше Моха – нашият водач, номад. Не ми трябват национални гидове с история за по 10 минути и жажда за комисионни. Имах нужда точно от този човек, от който научих много, вярвайте ми. Моха е мъж на около 30 години, който живее в едно селце в пустинята Сахара, познава традициите на номадите, местата които посещават и където обитават, билките и тревите растящи в пустинята, може да се ориентира по звездите и слънцето.... Какво повече ни трябва. Моха е нашият човек. Дойде 30 минути преди времето за тръгване, за да сме спокойни. ГОЛеМ !!! Ние с Теди през това време започнахме да изучаваме групата. Видяхме една друга Теодора и леля й Гери които вече харесвахме мноооого. Видяхме Иван и Руми – ааааа...... страхотни...... Видяхме Калин.....ще разкажем и за него – невероятен. С Ники и Траяна вече съм пътувал и знаех, че са изключителни личности. Лека по лека ще ги научите. Не сме спирали да се смеем. А колко е важно това. Знам – винаги увода е най-скучен......Тепърва започвам да описвам държанието на всички тези хора към които с Теди ще придобием специални чувства....НЕВЕРОЯТНИ!!! И ето потегляме за Тизин Тишка и най-голямото кино студио в света, където бяха снимани филми, като Гладиатор, Игра на тронове, Сахара, Астерикс и Обеликс с Клеопатра, Клеопатра и т.н. Моха беше плътно до нас и тепърва ми оставаше да го опозная, защото неговата сила беше в пустинята. Моха ме научи на Сахара.....

 

 

  СНИМКИ И ЛИНКОВЕ
 

ВТОРИ ДЕН - ОУЗАРЗАТЕ.

Имахме си бусче само за нас с шофьор Мохамед, който говореше само арабски и винаги се смееше. До него Моха, нашият водач. Трябваше да преминем Високият Атлас над 2000 метра височина с опасни завои и знаейки това реших да разсея туристите въвеждайки ги с история и актуалност в живота на мароканеца. Беше им интересно. По пътя спряхме на най-високата точка, за да направим снимки. Хубавото беше, че бяхме малко хора и можехме да си позволим спирки за повече време без да се бърза, наслаждавайки се на пейзажи и мароканска кухня, а именно тажин от пиле с лимон, телешко, кюфта (малки кюфтенца покрити от горе с яйце), шишчета, кус кус, харира и т.н. Тажин е подобно на нашите български гюведжета, но с тази разлика, че капакът е с формата на конус. Мароканската кухня е известна с мнооогото подправки – рас ал ханут, хариса, шафран.... Както и да е. Аз знаех, че до този момент групата все още не беше видяла истинското и автентичното, а това бе именно каасбата Аит Бен Ходоу, направена от система наречена тапиал – смесица от кал, пясък, камъни и вода. Знааааам в България се казва керпич – чета ви го по устните. Тази крепост е в списъка на световното културно и природно наследство на Юнеско. В нея в момента живеят 6 фамилии, които се препитават с търговия предимно от туристите. Като ти заковат една чилаба за 50€, а всъщност тя не струва повече от 10€ ето ти препитание. Но това е търговията в Мароко и не трябва да се сърдим – те са свикнали да се пазарят и рядко използват фиксирани цени, като например в един супермаркет. Тогава, драги ми пътешественнико, твое задължение е да сваляш възможно повече от цената, за да постигнеш желаната тарифа. 
Та ето ни пристигнахме в провинция на Оузарзате – крепоста Аит Бен Ходоу. Тръгнахме през криволичещите улички на полумодерната част от зоната, за да стигнем до този монумент. Беше над 40 градуса. Моха не ядеше и не пиеше течности, заради Рамадана. Представете си какво му e било на момчето.
И ето желаната гледка. Минавайки през моста над пресъхналата от жегите река, пред нас изниква друг свят, друга култура, други традиции.... Аит Бен Ходоу – каасбата построена, за да пази минаващите от тук през миналото кервани. Въпреки, че беше нанагорнище ние тръгнахме жадни за пркилючения. Минавайки през тихият град, пред нас започнаха да се появяват различни занаятчийски ателиета, магазинчета с килими, сувенири, текстили и какво ли още не. Местните търговци се напираха да разберат на какъв език говорим, за да могат да ни посрещнат с добре дошли. Когато казвахме България, някои от тях ни посрещаха с ДА, което означава че не сме първите стъпили на това място. Но това се знае разбира се. Ето от този момент аз започнах да се уча от Моха, който ми обясняваше как да разчитам различните символи. Не забравайте, че берберите пишат с такива. На времето, когато не са познавали писменноста те са си комуникирали със символи. Пример за това са украсите по берберските килими, които не са случайни. Когато един мъж реши да се ожени, то жената изтъкава един килим, чийто рисунки разказват за това как тя вижда и разбира живота. Ако мъжа е съгласен с тази форма на мислене я взима за жена, ако ли не я поправя. Мисля че и в двата случая сватбата е вързана в кърпа, но в крайна сметка това са традиции. На края на живота им жената тъче последен килим, чийто символи разказват как е протекъл той. Качихме се на най-високата точка. Там се намира едно помещение, подобно на склад, където на времето местните са оставяли ценните си вещи за съхранение. Нещо като днешна банка. За да стигнеш до него трябва да преминеш цялото селце, а това е било невъзможно да се случи без да те чуят. Та ето от този момент имахме желаното за покупки или снимки свободно време. Преминахме през едно ателие, където местен художник рисуваше с ментов чай, шафран и с лупа. Да да....лупа, с която концентрираше в една точка слънчевата светлина, която гореше дъската....и така докато направи рисунката. Чая и шафрана след като рисуваше с тях на хартия ги нагряваше на огън и те потъмняваха от него образувайки картината. Невероятно. Ето ти автентично, приятелю. В продължение ще пусна видео, където можете да видите процеса. Аз си купих предмет с който номадите се ръководят нощем по звездите, гледайки през него. Знаете ли че заставайки срещу слънцето, сянката Ви определя да ли е обед, следобед или сутрин. Пак Моха. Потеглихме за Риада изпълнени с положителна енергия. Минахме по край Оузарзате – града на киното, наричан още тихият град, а това е заради керваните, които са минавали без да правят шум, за да не ги чуят разбойниците, които са ги обирали непрекъснато. Оузарзате е берберска дума – град на тишината. Настанихме се в Риада. Пихме чай за добре дошли и айде в басейна. Събрахме се там, а наш Калинчо, як и едър българин, започна да скача във водата правейки бомби, за ужас на двама американци, които .......просто се бяха потопили в един от ъглите на басейна. Бяха две млади момчета, които пътуваха с баща си. Наш Калин взе телефона си и започна да се снима на фона на водата. Каква изненада, когато видя, че зад него единият от американците излезе на снимката му правейки физиономии. Вместо да се ядоса, Калин го обърна на хумор, а момчето си отдъхна – да Ви кажа честно. Ето от тук започнах да си давам сметка, че сме се събрали с разкошни хора. Мароканците започваха да се хранят към 19.30 часа вечерта горе долу по време на Рамадана. За целта си приготвяха масата със закуска. Наш Ники, който поемаше количества с храна без нищо да му се лепи, седна и започна да яде от тяхната храна (предварително попита един от тях да ли може да седне и да хапне на английски и тъй като човека не разбираше каза само еднo иес, иес и така....) Представете си какво е да не ядеш и пиеш цял ден, да очакваш с нетърпение да ти дойде часа за ядене и един от туристите да ти седне на масата и да я опустоши. Това беше разбира се недоразумение. Мароканците дори го поканиха да седне с тях. Колко са толерантни. Вечеряхме всички, поприказвахме си после с чаша бира и ..... всички по стаите. Утре пътувахме за ПУСТИНЯТА.

 
СНИМКИ И ЛИНКОВЕ  


ТРЕТИ ДЕН – МЕРЗУГА, САХАРА.

Сутринта станах рано и за да не събудя Теди си взех книжката и слязох на басейна, за да чета. Беше една разкошна и приятна сутрин. Птичките пееха около мен на фона на едно небе без нито един облак, което ми подсказваше колко горещ ще бъде деня. На близо се чуваше блеене на агнета и тук там някоя дума на марокански от отсрещните къщи. Трудно ми беше да се концентрирам в четенето при такава обстановка. Замисляш се за момент как ще протече деня, какво ново ни очаква днес и забравяш за написаното, прочетено до момента. Лека по лека хора от групата започнаха да стават и да се присъединяват. Говорихме си за общи неща, но виждах в очите им тази жажда за пътешествие и интерес към непознатото, което ни предстои. Всички бяха доволни и щастливи, а какво по-добро от това. Имаше настроение. Закусихме, взехме си багажа и потеглихме към пустинята. Направихме си една обща снимка пред Риада. Моха ни отби по пътя до един много интересен магазин с най различни сувенири, разположен между уличките на града, скрит между сградите. Читателят би си казал – “магазини много”, но този беше специален. Първото нещо, което ми направи впечатление бяха многобройните берберски символи, които бяха нарисувани на фасадата на ателието. Посрещна ни един човек, на име Мохамед, облечен в синя чилаба и турбан тип таурег. Беше висок, изглеждаше спокоен, с тъмна кожа, черни очи гледащи уверено право в моите и сплиташе пръстите на ръцете си, когато започна да говори..... Странно. Попитаме на какъв език предпочитам да си комуникираме – английски, френски или испански, навеждайки леко главата си в дясно и ляво. На какъв мислите, че поисках...... Помоли ни да правим само снимки без видео камера. До тук добре – продавач, като всички останали, които съм видял. Познавам системата им на работа и да Ви призная от начало бях малко резервиран. Но за мое учудване започнах да слушам един испански на високо ниво. Този бербер използваше думи, които само човек с много прочетени книги зад гърба си може да употребява. Говореше кратко и ясно, използвайки трудни термини от испанската литература, представяйки ни различни продукти свързани с номади, тауреги, бербери, но в разказите му имаше автентичност, история, символизъм, култура и традиция, която започна да ме човърка. Та нали това търсихме.....В един момент чувам цитати на Ибн Замрак и Ибн Ал Хатиб – двама поети от АЛХАМБРА в Гранада, чиято поезия е написана по стените на тази, известна на всички изучавали историята на Ал Андалус. “Ако не си видял Алхамбра, то значи, че не си видял нищо....” или “Няма по-голямо наказание от това да бъдеш сляп и да не можеш да видиш Алхамбра....” Замръзнах. Как е възможно един човек на толкова много километри от цивилизацията, да знае такива детайли? Попитах го да ли е виждал някога Алхамбра, а той поклати глава отрицателно с едно “никога”. От него научихме какви са номадските възглавници, камилски седла, тяхна известна игра с камъни, чрез която прекарват голяма част от времето, вида на оръжието, което използват бербери или номади, защо се обличат по този начин в тази жега, как складират месото и къде го носят, как да разчетем един берберски килим със символите показани в него, как се движат в пустинята..... и какво ли още не. Преди всичко получавахме информация, която беше кратка, но смисленна и поучителна. Този човек не настояваше да купуваме, както обикновенно правят всички останали, той просто ни пренесе в друг свят, омагьосвайки ни с неговите истории и легенди.
Теди си купи един берберски пръстен, а аз поисках да му дам отделно 50 дирхамс за разказите, но той ги отказа категорично – “…. видях в тебе блясък в очите, познания в материята и жажда за още, а това ми стига...” каза Мохамед и ме остави с отворена уста и 50 дирхама в ръцете, като някоя комична статуя пред заведение с менюто в ръка....Не всички са такива, си помислих.
Потеглихме отново, знаейки, че ни чакат близо 300 км до пустинята, но както споменах и в началото на този разказ, имаше настроение и се усещаше една положителна енергия в групата. Смеехме се непрекъснато. Траяна не спираше с нейните щуротии, които толкова много ни веселяха от сърце. Калин говореше само глупости, а семейството влюбени – Руми и Иван се смееха заедно с нас и наблюдаваха жадно пейзажа, който се променяше все повече отивайки на юг. Теди (другата туристка) и Гергана (леля и) бяха съпричастни с всичките идиотщини, които ставаха в автобуса и на вън, но в същото време показваха огромен интерес към разказите ми за Мароко, което много ме впечатли. Моята съпруга Теди стоеше до мен и ми подсказваше, когато запъвах с някоя дума на български. Тя контролираше шофьора ни Мохамед да не прекалява със скороста и да не говори по телефона докато шофира (толкова често явление за там....и не само за там.... пак Ви чета по устните....) А Моха го усетих по-щастлив, тъй като приближавахме към неговата зона, а това е пустинята. Той живее там, както Ви споменах в предишният разказ. Минахме през невероятната долина на Драа. – един палмов оазис, а самата Драа е най дългата река в Мароко – 1200 км. Този пейзаж е много трудно да се опише с думи. На цялата тази суша, която ни обгражда, по коритото на реката се виждат с километри палмови дървета, а под тях малки градини, където местните са си насадили някой зеленчук използвайки сянката на дърветата. Спирахме и правихме снимки. Виждахме селца и се чудехме как е възможно човешко същество да преживее по тези места. Сигурно знаете, че НАСА използва тези райони, за да правят различни опити, тъй като терена приличал много на земята на Марс. По средата на пътя спряхме , за да хапнем. За наше учудване имаше и биричка. След като починахме и с пълни стомаси, потеглихме за зоната на Ерфоуд и Мерзуга, където се намираше САХАРА.
И ето че пред нас на хоризонта започнахме да различаваме дюните на пустинята. Двамата влюбени Руми и Иван гледаха изумени от този приближаващ пейзаж, с една доволна усмивка и сияещи от щастие лица. Така беше и с останалите, но на мен ми се запечата изражението на младоженците, може би защото бяха най-млади или защото им се радвах от сърце за този меден месец, който прекарваха. Исках да го запомнят за винаги. Така и стана. И двамата хванаха един вирус, който им развали един ден от екскурзията, но за него после. 
Пред нас се виждаше хотела точно в началото на пустинята с басейн. Часът беше 17. Дадоха ни стаи, за да си оставим багажа, да се изкъпем и да си вземем най-необходимото за спането в пустинята, а това ни чакаше – камили, оазиси, хайми, танци и мнооого падащи звезди.... В 18.00 часа бяхме готови за приключението. Излязохме от хотела и видяхме камилите с които щяхме да пътуваме. И ето към нас се приближава Хасан, нашият водач в Сахара, който ни се представи, попита ни от къде сме и започна да ни настанява с ДОБРЕ ДОШЛИ БЛЪГАРИЯ. От тук на там не ни казваха БЪлгария, а БЛъгария. Всеки един си имаше своя камила. След като се качихме на тях започна интересното. Навлизахме малко по-малко в пустинята водени от Хасан и още един негов колега, пленени от тази внушаваща величие тишина, която ни обгръщаше. Сахара е!!! Тук чух как жена от групата каза “....добре, че се записах на тази екскурзия...” След един час яздене на камили обаче искаше да се връща. В един момент гледам Хасан до мен с Теди и го питаме, защо не води групата, а той ни отвръща, че въпросната жена е поискала да слезе и тя да води кервана с камилите. Не знаех, че имаме екскперт по оцеляване в екстремни ситуации и познавач на пустинята. “Отивай напред да ни водиш, Хасан!!!” го помоли Теди. Горкият, беше объркан. А онази падаше, Хасан тичаше да и помогне да стане, после пак падаше и пак Хасан, но водеше.... Трябваше да пристигнем за час и трийсет минути... Спряхме да починем и да направим снимки. Беше пленяващо. Вече не знаехме как да се ориентираме и зависихме изцяло от Хасан, който само тичаше около нас и ни правише снимки. Беше много любезен. Видяхме малко от залеза на слънцето, заради спиранията, които правехме с въпросната жена и пристигнахме в лагера по тъмно. Истината е че не е много лесно да изкараш 2 часа на гърба на камила, която се клати непрекъснато от неравностите на терена. В лагера имаше и други групи от латиноамерика. Беше осветено. Видяхме хаймите (номадските шатри където се предполага, че ще спим) и се настанихме в една зона с ниска маса предназначена за нашата група. Всеки изкара бира, уиски, вода, кола – това, което си носеше и това, което му се пиеше. Беше невероятно. След малко ни сервираха вечерята и след, като се наядохме започна програма с черни номади, които ни представиха техният фолкор. Страхотно. А небето обсипано от многобройни звезди. Красота!!! После започнаха да свирят на тамбори, танцувайки едни много странни за нас танци. Но важното е че всички се веселихме. Е не точно всички.... Въпросната дама "водач" беше решила, че е хванала МОРСКА БОЛЕСТ от камилите и за това искаше да се върне в хотела, заедно с другата придружаваща я жена. Не искаше да спи в хаймите. През ноща в пустинята, на 1.30 мин. път от цивилизацията в тъмното, трябваше да намеря начин да я върна в хотела, в стая, която дори не беше платена за тази вечер (беше заплатено само хаймите за първата вечер, а хотелската стая за втората) Ново двеста!!! В един момент виждам Моха и го помолих да говори с шефа да ги върне с джиповете. Ето тук собственника ми заявява, че това ще им струва 40€ на човек. Ужас. Интересното е че си комуникирахме от разстояние – аз седях от едната страна на лагера, а той от другата. Моха беше посредника между нас и вървеше от едната до другата част. Казах му че няма как мой турист да заплати такава сума, за нещо което може да се направи безплатно (така или иначе рабрах, че джиповете се връщат в хотела след музикалният спектакъл). Това е лош бизнес, така че отказвам – да си спят в оазиса, а сутринта обратно. Знаех, че собственника ме познава, като организатор и му е ясно, че ако не ми съдейства в тази ситуация – хотели и хайми с камили и джипове много и навсякъде....Оставих го да си помисли. Той изчака определено време и след малко идва Моха и ми казва, че няма проблеми – ще ги закарат безплатно. Знаех си. През това време върпосните дами също се опитваха да ги навият с техният испански. Момчетата им казаха, че трябва да изчакат докато свърши спектакъла. Така и направиха.
Аз помолих Хасан да ни заведе до мястото, където ще преспим с останалата част от групата. Теди дойде с нас. Да Ви призная честно – беше й страшничко в тази тъмница. Вървяхме по пясъка 5 мин. и в един момент виждам нашият лагер. Ухаааа имахме си и тоалетна.... Вече беше късно, а и виждах, че групата беше уморена. Върнахме се с Теди, за да ги заведем до лагера. Калин беше най-щастлив, защото му беше писнало от тези барабани както ги наричаше. И ето ни в хаймите, отдалечени от шума на музиката. Представете си шатри в кръг, а по средата килими върху пясъка, където се настанихме всички. Решихме единодушно да тръгнем за хотела в 4 сутринта, за да можем да видим изгрева. Седнахме, а Хасан ни донесе възглавници. Траяна изкара мартини. Истината е че мъжете издадохме багажа по някое време, а жените изпиха цялата бутилка без да си лягат. Купон. Хасан и неговият колега бяха през цялото време с нас, Говорихме си за живота на номадите, какво ядат, как преживяват и т.н. Научих много от него!!! Ники си легна първи. Поне така си спомням. Калин само се бъзикаше, че е влюбен в една камила. Да да.... камила. “…колко си хубава, колко си нежна, красавица....” – така й говореше. Късахме се от смях. Той също не издържа и си легна да спи. Тогава решихме да търсим камила и да я вкараме в хаймата докато спи. След това разбира се снимки и .....фейсбук. Хасан ни каза, че няма да може да влезне през входа, за това решихме с Ванката да легнем до него и да се снимаме целувайки го. Така и стана. После вкарахме и Хасан, но наш Калинчо се усети и го оставихме на мира. Важното е че имахме желаната снимка. На края и аз издадох багажа – не издържах и си легнах. Оставих жените сами с мартинито да си бъбрят. И така до 3.30 ч. когато се събудих, после останалите мъже, михме зъби и айде на камилите в търсене на изгрева. Беше невероятно, тъмно, страшничко, но красиво на фона на звездите и леко осветеният от луната пясък. Започнахме връщането към хотела. Жените, както Ви споменах бяха изкарали цялата нощ без да спят на мартини, така че им беше малко трудничко (не че са били пияни, а просто липсата на сън ги мъчеше). Малко по-малко пустинята започна да се показва пред нас осветена от приближаващият изгрев. Хасан ни качи на една дюна, слезнахме от камилите и зачакахме слънцето да излезе. Невероятно. Бяхме затаили дъх и в един момент видяхме как една гореща топка започна да се показва зад дюните, ставайки все по-голяма. Това беше дългоочакванният изгрев, който ни изпълни отново с положителна енергия, с радост и щастие. Чувствахме се привилегировани за това, че присъствахме на този невероятен момент. Дюните започнаха да растат отново пред нас сменяйки сенките си от изгряващото слънце. Романтика. Снимки, пак снимки и пак снимки. А влюбените.....те си знаеха. Е добре де...и аз и казах на Теди някои такива трудни думи......
Потеглихме към хотела. Оставаше ни още малко. Когато го мернахме на хоризонта си отдъхнахме, знаейки, че му се вижда краят. Заслужаваше ли си? 100% ДА. Пристигнахме, сбогувахме се с Хасан и неговият колега, уговорихме се за днешният ден, закусихме и по стаите, за да наваксаме. В 11 часа ни чакаше нещо много повече автентично – разходка с 4х4 до алжирската граница, фосили, мини, истински номади, кхетари, изоставени селца и т.н. ... А... ще Ви разкажа как с Ванката и Калинчо търсехме бира през нощите в едно селце, далеч от хотела, по тъмни улички и скрити складове с пиене.....

СНИМКИ И ЛИНКОВЕ
ЧЕТВЪРТИ ДЕН – САХАРА с джипове 4х4


Успяхме да починем няколко часа след тази незабравима авантюра и ето ни в 11 часа всички на рецепцията на хотела, готови за поредното изпитание (спахме около 4-5 часа). Бяхме наели два джипа 4х4 с по 7 места. В предварително уговореният час Моха и двама шофьори облечени в синьо ни поеха, настанявайки ни по колите. И ето – потеглихме. Само по начина по който нашият шофьор изфорсира джипа ми стана ясно, че ще има висок АДРЕНАЛИН. Така и стана.  Започна едно интересно пътешествие с непрекъснати гонки между двете мощни коли и красиви пейзажи откриващи се пред нас. В далечината различавахме една вкаменена висока и дълга част, приличаща на планина, но прекалено ниска, за да бъде такава, за която местните ни казаха, че е границата с Алжир, силно охранявана от военни и наблюдателни камери. И ето че любопитството започва да те човърка, къде ли са се скрили, какво ще стане ако приближим, къде са тези камери...? Намирахме се в една безлюдна зона с пясък, скали и над 40 градуса температура. В един момент шофьора ни показва нещо като езеро в далечината, но това беше в следствие от силно нагрятата от слънцето земя, наречено МИРАЖ. Супер, успяхме да видим и този феномен. В един момент се приближихме до една скалиста част, където спряхме и слязохме за снимка. Учудването ми беше огромно, когато видях, че това са фосили или вкаменени морски организми от преди милиони години. Моха извади едно шише с вода и намокри скалата, като по този начин успявахме да различим по-добре охлюви, морски звезди, корали и т.н. сякаш замръзнали в горещият камък. От групата започнаха да си търсят отделни парчета за спомен. Направихме обща снимка и след като се полюбувахме на красивата гледка потеглихме. Движихме се по “ръба” на пустинята – от едната страна Сахара, а от другата камениста зона. Колите засилиха. От време на време се изкачвахме по някоя дюна, форсирайки джиповете, поставяйки нервите ни на изпитание. Виждах само усмихнати лица и това ме радваше. В един момент се движехме успоредно на другата кола с останалата част от групата. Аз ги снимах и те нас също. Замислих се  “колко сме странни, вместо да снимаме околноста, то ние намирайки се на това вълшебно място сме насочили камерите си един срещу друг, игнорирайки природата…..” викайки на отсрещният и жестикулирайки “....после да ми го пратиииииииш по скайпа..... .... и ти на  меееееен......!!!”. Изведнъж си дадох сметка, че се намираме в зоната на номадските хайми. Виждахме стада с камили и за мое учудване много магарета сред нищото. Приближихме до една от малкото номадски хайми и спряхме. Щяхме да имаме контакт с тези странни за нас хора и да пием чай в една от хаймите. В дъното на пустинята различавах растителност. Моха ми обясни, че това е защото има подземни реки. Номадите се местят в търсене на тези зони, където животните им могат да пасат. Как разбират да ли има вода? По растителността. Копаят до 10 метра и готово. Кога се местят на друго място? Когато растителноста вече я няма и животните няма какво да пасат. Освен няколкото хайми, които виждахме ми стана интересно, че имаше една колибка направена от кал. Пак Моха ми обясни, че това е така тъй като тези номади са останали за по-дълго време в района и за това са я построили. Под сенника на тази къщичка спеше малко детенце, а до него други две си играеха. Разгледахме хаймата, направена от камилски косъм, здраво закрепена за земята. Вътре в нея от едната страна сядят мъжете, а от другата жените. Моха ни заведе до импровизираната им кухня. Фурната беше направена от кал и беше ниска, т.е. при всяко готвене трябва да се навеждаш. Съдовете бяха странни. Освен от глина имаше и от палмови листа в които се прави кус кус на пара. Попитах Моха, коя е основната храна типична за района. Много варени зеленчуци и ако е възможно месо. Но най-доброто и предпочитано ястие за тях е камилското мляко с фурми-каза ми че могат да се препитават само с това. Показа ни също нещо като склад за вода, която се съхраняваше в пласмасови бутилики, някои от тях покрити с плат, който се мокрел, когато номада пътува и по този начин задържал ниската температура. Седнахме в хаймата и изведнъж една млада жена излезе от колибката, за да ни сервира ментов чай с фъстъци. Беше притеснителна и се усмихваше. Каза нещо на Моха и бързо влезе в колибата. Повече не я видяхме. Нашият водач ни обясни, че тъй като е Рамадан и не може да пие и яде през деня, жената е помолила да и кажем да ли чаят е достатъчно сладък и ако не е да го подслади. Бях изумен от това как е възможно тези хора да преживяват при тези екстремни условия? Задавах си въпроса на какво си играят тези дечица, какво бъдеще ги очаква? След като изпихме чаят и доволни от това докосване с автентичното Мароко, потеглихме отново посока едно изоставено от французите село. Зоната в която се намирахме е била обитавана от френския легион. Тук има много мини и най-различни минерали. Стигнахме до една от тях. Нямаше никакви защитни мерки или табела на която да пише ВНИМАНИЕ или нещо подобно. Намирахме се в зона с дълбоки ровове пълни с минерали, а от среща въпросното селце. Изумително. Моха ни разказа за видовете намиращи се в зоната, показвайки ни някои от тях – имаше едно местенце, където миньорите бяха ги складирали в едни съндъци с цел амбулантна продажба, покрити с едно старо одеяло. Беше ми много интересно. С всеки изминал момент научавах повече и повече за тези хора, начина им на живот, култура...... И ето ни отново по колите посока Мерзуга, където се намираше един оазис. Там спряхме и видяхме много палми и кладенци с вода. Това е една система, която се казва Кхетара изобретена от персите 1000 години преди новата ера, използвана и в днешно време в Мароко, но за нея ще Ви разказвам в следващият ден. Разгледахме, намокрихме се с вода, снимахме и потеглихме за хотела. По пътя се спряхме в едно магазинче, където си накупувахме студена вода и продължихме. На всичкото това бих искал да добавя, че пейзажът беше невероятен, интересен. Пътувайки до различните места, непрекъснато се наслаждавахме на тези изключителни гледики, които направиха това пътуване незабравимо. И ето ни в хотела. Часът беше около 14. Обядвахме и......хайде на басейна. Тук се случи и известната фраза на младоженката Руми към нейният съпруг Иван. Но нека да Ви разкажа малко и за тях. Току що оженени, решават да си направят меденият месец в Мароко с нас. Руми много се грижеше за Иван и понякога му говореше, като на малко детенце. ЛЮБОВ.....Ние всички много им се радвахме. Калин (вечно влюбеният в камилите) беше як, здрав и висок мъж с невероятно чувство за хумор. Докато обядвахме Руми каза на Иванчо: Сега ще те намажа с кремче, за да не изгориш и ще отидеш да си играете с Калинчо на басейна...... и да слушате!!!  Ааааааа..... любими са ми!!! Скъсахме се от смях. От този момент на там това и стана като лаф в групата. Много важно е това, че ние се веселяхме непрекъснато. Смеехме се до сълзи. Голям принос за това имаше и наш Калинчо. С Иванчо скачаха в басейна състезавайки се кой ще направи по-голяма бомба. Траяна ги снимаше непрекъснато, а ние останалите гледахме и се заливахме от смях. Гери се опитваше да чете някаква книжка......да бе да.... с тези индивиди пред нас беше невъзможно да се концентрираш. Бяха щурития след щуротия. Тук стана нещо интересно. Помните ли че в разказа за вторият ден Ви разказах за двете момчета американци, единият от които избъзика Калин, правейки физиономии зад гърба му докато нашият си правише селфи. Та седи ме си ние, Калинчо прави бомби и изведнъж виждаме кой......двете въпросни момчета. Представете си какво им беше учудването и физиономията която направиха, когато видяха нашето момче отново. А Калин като ги видя грейна. Започна да им говори на български “ела бе ела, знаеш ли колко е хубава водата...... или.... аз съм от Берковица, нали знаеш къде е....” Момчетата нищо не разбираха и само поклащаха с глава опитвайки се да повторят фразите на български. Много смях. Така прекарахме следобеда, всички заедно на басейна. Прибрахме се по стаите, за да се изкъпем и преоблечем и хайде на вечеря. А от хотела бяха приготвили маси с покривки на терасата с басейна, индиректно осветление и на фона...... САХАРА. Удивителна гледка. Събрахме се всички, но в един момент си дадохме сметка, че нещо ни липсва. Няма биричкааааааааа......!!! Как можеш да прекараш такава романтична нощ без чаша студено бяло вино или бира? Айде пак щуротии. Отивам аз при Моха и го помолих да ни осигури транспорт, за да търсим по селата бира. Момчето веднага ни намери един джип и двама местни, които да ни придружат. И ето ни аз, Ванката и Калинчо на път за.......нямахме представа на къде отиваме, а и беше вече тъмно. Колата ни  се отдалечаваше все повече от хотела, а пред нас не се виждаше нищо. Ние тримата започнахме да се споглеждаме. След около половин час каране се озовахме в едно селце, много лошо осветено... на края на света. Слязохме от джипа и момчетата ни прекараха през разни тъмни улички, където от време на време имаше събрани някои местни, които ни изучаваха с поглед. Вкараха ни през една врата, после през не помня колко още и на края стигаме до едно помещение, където най-после запалиха светлини. Едно момче застана пред нас и ни попита какво искаме. Бирааааа. Но първо – колко струва? 2.50€ на кутийка ни отвърна момчето. Купихме бира за 160€. Продавача гледаше объркано или изплашено – не можах да определя, но без съмнение беше доволен от направената сделка. Излязохме на бързо и към джипа. По пътя се отбихме до някакъв магазин, за да си купят момчетата вода и цигари. Ванката и той имаше поръчка, така че се възползва от спирката. Аз бях притеснен, защото представете си в мюсюлманска държава,  на Рамадан, един джип пълен с не помня колко стека бира, ако ни спре полиция........ За радост имахме късмет и всичко мина без премеждия. И ето ни в хотела. Жените и Ники ни чакаха. Седнахме, разделихме биричката и най-после се насладихме на тази романтична вечер. По едно време Калин извади и уиски. През ноща си легнахме.....късно беше. На другият ден ни очакваха известните каньони на Дадес и Тодра.

СНИМКИ И ЛИНКОВЕ
 
ПЕТИ ДЕН – КАНЬОНИТЕ ДАДЕС И ТОДРА
 

И ето ни сутринта всички в комплект потегляме за Тодра, където щяхме да отседнем в един разкошен планински риад. Планът беше да минем първо през долината на розите – Келат Мгоуна,  Дадес с известните си отвестни скали, после да хапнем, пътят на 1000 каасби и от там към каньоните на Тодра. Сбогувахме се с пустинята и потеглихме. Усещах, че Ванката е леко неразположен и не предполагах, че е хванал вирус, който после ще подейства на неговата половинка Руми, на Ники, на Теди и на още една туристка за съжаление. Истината е че на много места разреждат натуралният сок с чешмяна вода, а тя провокира на някои хора с по-слаб имунитет стомашни разстройства, повръщания, висока температура тъй като европееца не е свикнал с нея. Хигиената също не на всякъде е на високо ниво. Мога само да предполагам от къде са хванали този вирус, но не и да бъда сигурен. Блъсках си главата, но без успех.  Знаех само че НЕ Е НУЖНО ДА СЕ КАРАТ ХОРАТА В БОЛНИЦА.....отминава за един два дни с или без антибиотици........ минавал съм го стотици пъти с  мои туристи, а и самият аз съм хващал този вирус за който няма ваксина.....За това и винаги предупреждавам хората с които съм да не пият вода от чешмата, да посещават заведения, където има много местни, защото те знаят къде е прясна храната.....
Пътувахме през различни селца в едно от които жените бяха берберки облечени в черни була и под тях в шарени дрехи. Направи ми впечатление, че повечето от тях закриваха на половина лицето си. Историята на тези места е че през вековете тук са се водили много войни, голама част от мъжете са загивали и жените са оставали вдовици, заради което са се обличали в черно. Това си остава традиция и за това до ден днешен те пак си ходят така. Беше доста странно, защото по принцип този вид облекло не е типично за Мароко. Но най-интересното за мен е че тази традиция е била разпространена в зоната на Кастиля, когато жените са носили  абсолютно същите дрехи, а са били Християнки – говорим за 1400 година. Този стил се пренася в Андалусия в едно разкошно градче, което се казва Вехер де ла Фронтера до времето на Франко, който я забранява през 1939 г. Жените, които са се обличали по този начин са се наричали Las Cobijadas. Както и да е.... Пътуваме и пред нас се появяват стотици разкопки в каменната пустиня... Кладенци. Система Кхетара или Кханат създадени от персийците 1000 г. преди новата ера. Тя се състои в това, че откривайки подземни реки са се правели канали близко до повърхността на земята свързани с водните и много кладенци, като флейта. По този начин водата, която се е спускала на долу е привличана близко до повърхноста и чрез тези отвори се е могла да се изтегли – било то чрез жива тяга или чрез макари. Аз самият опитах да я кача чрез тази система помагайки си с краката. В продължение има едно изображение и видео, където се вижда как. Многото кладенци се намират близко един до друг заради подръжката и почистването на каналите. В един момент решаваме да спрем и.........да слезем в тези вече пресъхнали канали. СУПЕР!!! За това сме тук, за да можем да усетим и да пипнем.....Чувствах се  като Индиана Джоунс.....И ето ни че слизаме по едни стълби дълбоко в земята за да се разходим под нея. Осветяваха на вътре само кладенците, които бяха вече над нас и газов котлон, който един местен човечец запали, за да можеме да ни показва пътя. Не можете да си представите, колко пъти съм разказвал на мои туристи за тези системи и какво удоволствие изпитах, когато и аз самият го видях на живо. Чел съм много истории за построяването на тези канали, в кой район по какъв начин се е правило, но никога не ги бях виждал ОТ ВЪТРЕ, под земята. Браво Моха, благодаря ти за това, че ми даде тази възможност!!! Теди слезе долу и се качи бързо – не и харесват такива затворени помещения. Страх я е. Жал ми беше за Ванката, защото вируса в него вече го поваляше и нямаше сили да дойде с нас. Остана горе в една хайма, където местен жител започна да му прави масажи слагайки камини под корема му и какво ли още не. След като приключихме с подземната обиколка потеглигмхе за каньоните Дадес. Ванката лежеше в скута на Руми. Тя го милваше и ми направи впечатление, че го гледаше непрекъснато как спи. Какво отношение! Не обърна никакво внимание дори на красивите места през които минавахме. ЛЮБОВ. Не знаеше, за съжаление, че след малко и тя щеше да бъде повалена от вируса. Минахме през известната долина на розите. Рози разбираше нямаше, защото не беше сезона – краят на април, началото на май. Минавайки през центъра на Келат Мгоуна видяхме на едно къгово едно голямо цвете – символа на града. Това беше роза. От там минахме през долината на 1000 каасби- кални укрепления с кули, които са били собственност на видни личности. Картината пред нас беше невероятно красива. И ето ни че наближаваме каньоните Дадес. Невероятно. Пред нас се извисяваха високи отвесни скали, а ние се намирахме в дъното на тези. Там течеше плитка река, дала името на тези гиганти. Част от групата свалиха обувки и загазиха в нея. Само Ванката, който вече беше доста зле си остана в буса. Направи ми впечатление, че в едната част от каньоните, където имаше сянка си почиваха мароканци, предполагам от зоната, дошли тук, за да използват студенината, както и да минат възможно най-бързо деня в очакване на часа в който ще се чуе повика на муезина и ще започнат да ядат-знаете че ние бяхме в Мароко в периода на Рамадан. Ето и как протичаше той-започваха да ядат горе долу (в зависимост от географското положение на града) около 19.30 – 19.40 часа или по скоро да закусват. В 23.00 часа обяд и към 03.00 ч. сутринта до 03.30 ч. вечеря. От този момент на там до следващият 19.30 ч. те не консумираха абсолютно нищо. Това обаче не важи за болни, бременни или деца. И ето ни че след чудесното време прекарано в тези каньони решихме да спрем на близо и да хапнем. Тук вече си дадох сметка, че Руми и Ники също се разболяват. За съжаление нищо не можехме да направим. Както вече Ви обясних това е вирус, който продължава около 1 или 2 дни С ИЛИ БЕЗ ЛЕКАРИ....Обядвахме в един типичен за зоната ресторант на брега на реката Дадес. Беше много приятно имайки на предвид, че вече съзнанието ми беше насочено към тримат болни. След като приключихме потеглихме за каньоните Тодра, където първо спряхме в една планинска зона наречена “Пръсти на маймуна” заради приликата на скалата с тези. Направихме си снимки и продължихме за риада, който беше вече близко. Забелязах, че още една туристка се разболява. Ужас. По програма имахме изкачване на върха на каньоните Тодра, но аз казах на Моха първо да се настаним в риада. Така по този начин болните ще могат да си легнат по стаите и да не се мъчат в автобуса, а останалите да се качим свободно. Така и стана. Риада беше разположен в най-долната част на каньоните. Беше невероятно красиво. Имах чувството, че беше издълбан и вместен в камъка. Автентично... Към 18 часа потеглихме до върха на Тодра по едни криволичещи пътища приличащи много на Тизин Тишка (Високият Атлас). След като се изкачихме горе си дадохме сметка, че разстоянието до риада не е толкова голямо, плюс това е склон на долу и за това решихме да освободим автобуса и да слезем сами пеша. Това беше едно от най-добрите ни решения. Беше ни писнало от возене в бус. Започнахме да се спускаме по криволичещите пътища, пленени от тази впечатляваща гледка и разбира се страховита височина. Траяна започна както винаги фотосесията. Между другото тя беше  “виновничката” за много от снимките направени с останалите, тъй като имаше много хубав телефон с висока резолюция, за което и благодарим от сърце. Направихме една много приятна разходка. Върнахме се в риада. Свободно време и вечеря. Ах тази вечеря – ще я запомня цял живот. Ето и какво се случи. Сядаме ние да ядем с биричка, която пазехме още от нощните ни премеждия в пустинята. Говорихме си смеехме се. Разбира се в нито един момент не сме забравяли болните. Теди се качи да ги види, занесе им чай, вода и от каквото имаха нужда. И ето че ни сервират яденето-първо, второ и трето. Изяждам си аз салатата и ми ностят друго ястие. Направи ми впечатление, че приличаше на малко печено пиле......но с различен вкус. Изядох моето и взех на Теди. Мислех си че е пъдпъдък. През това време идва сервитьора и го питам какво точно ядем. Той ме погледна и с една ехидна усмивка ми казва “….ГЪЛЪБ....” Ааааааааа.......... ти луд ли си бе? Гледах разочаровано, докато – признавам си продължавах да си хапвам. Но въпреки това кръвта ми се качи в главата. Как така гълъб, питам аз? Калинчо ме успокоява и ми казва “....спокойно те са специални..... виж колко са угоени....” Не знаех как да реагирам. Тук е редно да добавя, че в такъв  момент читателя би си казал – Мишо, ти си в друга държава и си длъжен да се съобразяваш с техните традиции...... Нещо за което съм напълно съгласен. Но....има едно но.... Вече 5 години работя в Мароко пролет и есен, понякога по два месеца и половина, близо три само през април, май и юни – да не говорим за втората част от годината...... Мога спокойно да твърдя, че познавам много добре тяхната култура, традиция, религия, отношения един към друг, кухня.... До този момент НИКОГА не са ми сервирали печен гълъб. Ял съм всякакви щуротии в Мароко, хващал съм вируси, преяждал съм....., но гълъб.....Останах доста изненадан от този техен “деликатес”. Гълъбите са птици, които се използват за производството на кожи. Всеки четвъртък на техният пазар се продават изпражнения на гълъби в килограми. И вярвайте ми не са никак евтини. Когато одерат животното го слагат в казани пълни с вар и изпражнения, защото последните съдържат киселина, от която омеква кожата. Та гледам аз тъпо и незнам какво да мисля или да кажа. Ето дами и господа – ядохме и гълъби.... След пищната вечеря местните се настаниха и ни направиха един концерт с тамбори за “радост и щастие на наш Калинчо....” Мина и този ден, изпълнен с приключения, пейзажи, болни туристи и .......печени гълъби..... Легнахме да спим. На другият ден заминавахме за Маракеш. Ааааах този невероятен град. Но преди това трябваше да минем каасбата Таоурирт и да се срещнем с един луд местен гид, за който ще Ви разказвам допълнително. Беше участвал в 47 филма на Холивуд, като статичен работник....

СНИМКИ И ЛИНКОВЕ
ШЕСТИ ДЕН – Маракеш


И ето ни готови рано сутрин с желание да стигнем до Маракеш. Закусихме на терасата на риада и потеглихме първо за Оуарзарзте, където трябваше да посетим каасбата Таоурирт. Видях Теди (туристката), че се чувстваше зле за сметка на Ванката, който беше вече значително по-добре. Истината е че се намирахме на разкошно място, предстоеше ни невероятният Маракеш, но състоянието на тези хора ме притесняваше значително. Потеглихме за Оуарзарзте и ето че пристигнахме пред каасбата на Таоурирт, където ни чакаше нашият гид. Първо бих искал да разкажа нещо за самото място. Тук е живял местен паша, който е контролирал  зоната. Самата каасба е направена чрез система наречена тапиал – смесица на кал, пясък  и камъни. Намирала се е на стратегическо място от където са минавали караваните, контролирани и защитавани от пашата. Вътре в нея видяхме различни помещения – кухня, студена стая за храната тип хладилник, място за молитви на жените, начин чрез който пашата се е комуникирал с персонала.... Ето точно тук бих искал да разкажа за нашият “откачен гид”. Когато спряхме пред каасбата, както вече Ви казах той ни чакаше пред нея. Бил съм доста пъти с него, но той не показа признак, че да ме помни – разбираемо е знаейки колко хора минават на ден през този монумент. Този човек беше участвал, като статичен работник в 47 филма и винаги миришеше на ...... бира. Между другото голяма част от населението на Оуарзарзте имат този опит (не с бирата, а като статични работници в киното), тъй като както вече споменах в околностите на града се намира голямото студио Атлас, където са снимани филми, като Гладиатор, Игра на тронове, Сахара, 10 заповеди на Мойсей, Астерикс и Обеликс..... Още от самото начало на посещението местният екскурзовод прегърна приятелски Теди (туристката) и започна да и пее танцувайки. Невероятен. Тя въпреки, че се чувстваше зле започна един непонятен за нея танц с него, но го следваше. Бях изумен от волята и желанието на тази жена да научи и усети обстановката, имайки напредвид състоянието и. След танца започнахме да се качваме по различните помещения на каасбата. Гида ни показа система за вентилация на стаите. Най-смешният момент може би беше, когато се качихме на последният етаж (покоите на пашата) и от там екскурзовода започна да ни обяснява какво е берберски телефон. Самото помещение се свързваше с кухнята, която беше на първият етаж чрез една шахта с макара и въже по средата. Когато пашата е искал нещо от кухнята той просто се е провиквал и то как..... Фатимааааааааа кууууус кууууууууус........ Ето по този начин ни обясни нашият гид системата на комуникация в каасбата. Имаше невероятно чувство за хумор. Беше забавно. После се загледа в Траяна. Реши да я взима.... Попита за колко камили (типично за Магреб е местните да се шегуват с туристките предлагайки камили в замяна на брак). Траяна както винаги му говореше на български. Невероятен диалог. И ето че потеглихме за Маракеш. Очакваше ни преминаването на големият Атлас през Тизин Тишка и...... розовият град. Вижте, много хора го наричат розов, но истината е че Маракеш е охра – цвета на почвата в зоната, защото, когато Юусеф Бен Ташифин, лидера на алморавидите (1062), решава да построи града, материала, който се е използвал е от местният терен, изсипван в предварително приготвени кофражи и натъпкван със специални чукове с дълга дръжка и разширена основа. След него традицията продължава и до днес, използвайки същият цвят, а строежа разбира се е модерен.
Когато пристигнахме в града ни чакаше човека, който беше натоварен да ни пренесе куфарите до риада в количка (в медината уличките са тесни). Зарадва се като ни видя, натовари куфарите и потеглихме пеша. Тук се сбогувахме с шофьора Мохамед, а Моха дойде с нас. Най-после пристигнахме. Ето че сега дойде и момента да се сбогуваме с Моха – беше трогателен момент, защото се бяхме привързали към него и вниманието, което отделяше за нас. До нови срещи СААХБИ (приятелю). Настанихме се отново и аз изведох групата, за да им покажа как се стига до известният площад Джема Ел Фна (риада ни се намираше на 5 мин. от него). Тук вече всички се разпръснахме, всеки тръгна на някъде да пазарува или да се разхожда. Вечеряхме, пихме, беседвахме и си легнахме. На другият ден направихме една полудневна екскурзия до градините на Менара, палата на Баия, джамията Коутубия, площада....Групата отказа да посети градините на Жак Мажорел и за това приключихме рано.  Пак се вкарахме в приключения да търсим бира, защото беше свършила. Аз, Ванката и Теди (съпругата ми) ходихме първо в един мол, после втори....докато намерихме бираааааааа......Айде в риада с........топла бира. Ужас. Истината е че останаха много и ги оставихме там след като си тръгнахме. Вечерта всички заедно се качихме на тераста на риада, обсъждайки приключението, коментирайки авантюрата, която беше към своят край. На сутринта рано, рано ги заведох до буса, който ги чакаше на площада. Сбогувахме се, но не беше сбогом, а до нови срещи. Благодаря Ви за прекрасните моменти, които споделихте с мен и Теди. Буса се отдалечи, а аз се върнах в риада, където ме чакаше Теди (нашият самолет за Малага излиташе по-късно).
Завърши една невероятна авантюра, от която научих много и се насладих на гледки, хубави пейзажи, небе с многобройни звезди, невероятни хора, номади, тауреги.... Спахме в пустиня, яздехме камили, возихме се на 4х4 из Сахара, влизахме в подземни канали, посетихме оазиси, каасби, мини, изоставени села, фосили...... Имах огромното удоволствие да бъда с тази невероятна група. Благодаря Ви.

Написано от Мишо Иванов
 
За контакти телефони Испания: +34 687 15 25 22; +34 628 36 79 47; email; teveric@yahoo.es